Сбирката на Порталите

Малцина знаеха за това място, малцина, които изобщо бяха се осмелили да стъпят тук и да отидат някъде другаде...А то не беше толкова трудно и да се отиде другаде. Не беше и лесно. Трябваше да се даде нещо, да се жертва, да се предостави основателна причина.
Младият синекос магьосник вярваше, че има причината, вярваше че има способностите, така че можеше да премине лесно, напълно елементарно, дори да измами законите, които държаха Порталите затворени и правилата, които ги отваряха в различни посоки. Самият той не бе обикалял из други светове, беше се озовал в този на хората и съществуваше там, но смяташе, че трябва да продължи...трябва да открие това, което търси.
- Ди. - тихото гласче до него го разсея от мислите му и той се обърна към дребното русо същество, което го дърпаше за ръкава на шлифера - украсен в сребърни рози от бродерия.
Първоначално той я погледна с хладно изражение, с безжизнени стъклено сини очи, но  следващия момент й се усмихна мило, някак неестествено и плашещо топло, улови мъничката й ръчичка със увитата в бяла ръкавица негова и кимна напред.
- Още малко и ще достигнем до първия портал, малка Кю. Там ще изберем на къде да продължим.
- Сигурен си, нали?
Той й кимна леко и прекрачи напред. Беше уверен, може би прекалено уверен в черната си магия, но до сега никой не му се беше изпречил на пътя...никой не бе посмял.

Живеейки цял живот в средните светове, говорейки само с гласовете в главата си и ненавиждайки това място, младият полу-дракон (Все пак 1200 години за един дракон бяха все едно 16 годишно момче при хората.) вече беше решен, че ще опита да напусне това противно място, миришещо на изгнила плът.
Нали все пак през деветдесет и девет процента от времето беше в човешка форма, понеже не можеше да контролира все още добре силите си. Не го искаше никой, така че нямаше да липсва на никого.
Той не знаеше къде желае да отиде, не знаеше и истина ли са порталите!? Знаеше само, че иска да отиде далеч, а ако намери портал още по-добре, ще отиде даже в друг свят. Не го интересуваше къде ще отиде... Просто да се махне!
Запътил се на някъде, с надежда да се измъкне и желание, никой да не му се пречка.

Той изобщо не се усещаше, че понякога избързва прекалено напред, малко несъобразително. Беше развълнуван, почти като дете, макар че някакво такова заразно вълнение се разнасяше и от мъничката му спътница. Тя го стискаше за ръката, усмихваше се и подтичкваше след него, докато Айсък устремено продължаваше. Усещаше енергията на порталите, собствената му магия улавяше чуждата и резонираше, и беше приятно, беше много непознато чучство, но и много носталгично.
Напомняше му за миналото, когато не беше човек, а просто енергия...и енергията се носеше по света в името на своя магьосник, който я контролираше. Само че това беше много отдавна и магията беше станала част от него, и се носеше, и реагираше...Да, реагираше на нещо! Нещо странно, нещо непознато!
Изведнъж синекосият некромант се закова на едно място, дръпна Кю към себе си и я прегърна с една ръка, насочвайки студения си стъклен поглед в далечината.
Още някой приближаваше порталите по едно и също време с него, явно.

Усаги, предчустваше нещо. Не знаеше какво е?! Обливаха го топли вълни, тръпки, всякаш от страх... Самия той не знаеше какво е страх. Усещаше, че доближава мощно присъствие. Дотокова мощно, че силите му запопнаха да се бошуват.
Видя бала светлина, портали може би!? През тях прозираше нещо в далечината, две фигури. Малко дете и младо момче.
Полу-драконът не знаеше какво да мисли. Младото момче което стоеше пред него, нямаше енергия на човек, имаше енергия на... нещо, но какво нещо?
-Дали не е от чудовищата? - си каза Усаги.
Вече нажежена устата му, препотен целия, той се опитваше да скрие силите си, за да не показва кой е, продължавайки да върви, на предела от силите си с бавни и тромави крачки. Може би първия път в който усеща страх, без да знае, с мисълта, че това е от чудовищата.
Единствено не знаеше, тази малка черна фигура, на човешко дете може би, защо е близо до това? Дали и то не е поробено от чудовище, както той когато беше малък?

Айсък се напрегна изведнъж, а момиченцето се сгуши в ръката му уплашено, усещаше, че нещо със синекосият не е наред, не знаеше какво, но й беше ясно, че щом реагира така, то значи беше усетил...опасност, враг или нещо по-страшно. Айсък  не изпитваше страх, поне не беше показвал до сега такава емоция, но можеше да бъде ядосан, можеше да бъде притеснен и това го караше да действа прибързано понякога, да прилага твърде много сила, за да премахне всяка една пречка окончателно...Понякога се и забавляваше с това, всъщност напрежението му често прерастваше в искрено забавление, което понякога й се струваше необичайно, но...това беше Айсък, той се грижеше за нея, така че може би това, именно това беше правилното.
- Кой е там? - подвикна младежът и отметна синкавите кичури коса назад, усмихвайки се предизвикателно, малко арогантно и самоуверено.

Той чу провик, от високата фигура. Питаше "-Кой е там?"!
Усаги на знаеше какво да отговори. Вече този страх в него, се беше превърнал в гняв. Продължаваше да крачи напред към порталите. Вместо да отговори, момчето, то започна да мърмори... Едва здържаше силите си, от дясната му страна вече бе запопнало да се появява синкаво-бяло крило.
-Ти си един от онези зверове, чудовищата! Искаш да унищожиш света на драконите. Като започнеш от мен!
Едва ходеше, потта бликаше от него, дрехите му бяха вече подгизнали от пот, само и само да не изпусне силите и да се преобрази... Най-вече заради детето. Не искаше то да вижда това, което той беше виждал като малък във войната, смърт! Но беше готов да убие това чудовище.
Усаги продължаваше да ходи напред, докато двете фигури стояха на място.

- Дитрих? - Кю почти проплака уплашено. Онова, което се задаваше я плашеше и напрягаше Айсък достатъчно, за да го накара да предприеме необходимото и да я защити.
- Всичко ще бъде наред и тогава ще ми се усмихнеш, нали? - погледна я, намигна й и вдигна ръка напред към приближаващият се. - Спри където си! Въздържай се! Не сме тук, за да нападаме който и да е, не сме тук, за да унищожаваме, а просто търсим лек, но именно заради това няма да ти простя, ако вдигнеш ръка срещу моето малко съкровище тук! - държеше момиченцето с една ръка, притискаше я към себе си грижовно и закрилнически, докато сините му очи бяха напълно изстинали, бледи, стъклени, като очи на мъртвец...като очи на някой, който е готов да отнеме живот всеки момент. Но въпреки всичко устните му трепнаха в ъгълчетата си. Призрачно.

След тези думи, Усаги, не спря, но се загледа и замисли. Дали е възможно да греши?! Детето не се бореше. Виждаше се страх в очите му...
-Може и да го е страх от мен? - се запита драконоподобното. Усещаше нещо странно към високата фигура, може ли да казва истината? Какви ли не въпроси изникваха в главата на младия дракон. Знаеше, че в драконовата му форма има неизмерима сила, сила, която не може да контролира и не знаеше какво ще направи ако я изпусне.
-Отдавна не приемам заповеди!-каза, Усаги, с тежък и дрезгав глас.-Още повече от чудовища.- изговори едва, едва, след което се строполи на земята, изцеден, без капка сила, от напиращите сили на драконовата му форма.

Айсък присви очи. Какво беше онова същество? Смяташе, че е срещал всякакви живи създания, които би могъл да умъртви, а после да превърне в свои марионетки, но това, което стоеше пред него...Живо беше, да, разбира се, само че...силата на некроманта трябваше да бъде изцедена до край, за да получи ефекта.
- Ди... - промълви тихичко Кю, взирайки се уплашено в онзи, който падна на земята. - Той...?
- Тихо. Остани тук. - прошепна й, помилва главата й и се отдръпна.
Момиченцето протегна ръчички след него, но синекосият вдигна ръка, за да й даде знак да не мърда от мястото си, да се приведе дори, за да не привлече друго внимание. Възможно беше, все пак, да има и други такива същества тук, а дори и повече. Това беше граничната точка, порталите, от тук се стигаше...навсякъде.
- Хей! - Айсък застана над него, гледайки с високомерие и недоверие. - Не ти давам заповеди...чудовище! - подсмихна се. - Погледни себе си първо, на какво приличаш, тогава коментирай мен. защото аз определено съм повече човек от теб!